Лети

                Пътечката се виеше пред него, обагрена в тоновете на пролетта. По меката и разкаляна земя като килим бяха постлани малки розови цветчета, изпадали от дърветата наоколо и с всяка стъпка и притъпеният тласък на краката му по земята, се усещаше различно ухание. Венчелистчетата на розите, смесени с меката миризма на люляка, създаваха най-прекрасният въздух, който бе вдишвал. И сякаш сърцето му се зареждаше с нова кръв – направена от цветя и листа и по-алена от всичко друго. Тя изпълваше всяка клетка от тялото му и го замайваше. Стъпките на момчето, което вървеше по алеята, ставаха все по-неволни и сякаш то вече не командваше тялото си, а бе някъде другаде.

                Чувстваше се като себе си. Нито обикновеноста му привличаше внимание повече от друг път, нито пък дъхът на пролетта го бе дарил с нещо. Но той знаеше, че въпреки това, може да се наслади на нещо неусещано, неопитвано и ново, което всяка пролет придаваше нови багри на чувствата му и ги правеше по-ярки и различими от всичко останало. Не само земята се събуждаше за нов живот, а и той.

                Даниел се взираше в едно точно определено място, което го примамваше с различността си от всичко наоколо. В края на красивата алея, почти неутъпкана, се намираше росна поляна с макове. Червени и ярки, те привличаха вниманието му и го караха да се приближава до тях все повече. Любопитството на децата нямаше граници, а Даниел си беше точно дете.

                Откъсна един мак и седна в подножието на едно голямо дърво в средата на полянката. Помириса го. Не усети дали има някакво ухание, но сякаш нещо го упои. Спря да диша и се излегна. Преди да успее отново да си поеме дъх, вече беше в страната на сънищата.

                Когато се събуди, осъзна, че всичко наоколо гори. Листата на дърветата бяха пламнали, незнайно кога и как и разразяващият се пожар обхващаше всичко наоколо. Розите ставаха пепел, а кората на дървото, чиито клони висяха над главата му, бяха единственото нещо, останало незасегнато от коварният огън. Даниел изпадна в ужас. Огънят беше най-големият му страх и инстинктите на момчето сочеха, че трябва да бяга. Да бяга и да не се връща повече. Ала той реши друго – покачи се на дървото и застана на най-високия клон. Паниката се виждаше на лицето му, болката беше неописуема. Можеше да загине. Но тогава се чу сирената на пожарните коли, които невинаги идваха навреме. Този път обаче бяха успели.

                По-късно, единственото нещо, което понеше Даниел, бе човекът с червените дрехи, който го изведе от дълбоките пламъци. Оттогава Даниел говореше по-малко. Живееше по-малко. Но мечтаеше повече. Мечтаеше да бъде пожарникар и да спасява някога животи. Да бъде човек. Да бъде запомнен. Да знае, че след като си отиде, хората ще има с какво да го помнят. Мечтаеше, да, защото все още не знаеше, че мечтите невинаги ставаха реалност. А когато дойде Коледа – най-искреният и неописуем празник, в който мечтите се сбъдваха; в който надеждата и вярата се възраждаше в хората с нова сила, Даниел написа писмо. Но не бе подобно на тези, които другите деца пишеха. То бе до Бога. До неговият Бог и Богът на всички. Написано бе на жълта хартия, която момчето открадна от бюрото на майка си и гласеше следното: „Господи, аз знам, че имаш по-важни задължения и също знам, че днес е твоят рожден ден. Но те моля, със цялото си сърце те умолявам, помогни ми да сбъдна мечтата си. Тя е проста и се надявам, че ти я знаеш. И ако някога тя се сбъдне, знай, че дори целият свят да не вярва в теб, като една червена точица от всички черни и безлични, аз ще ти пиша още писма. Но този път няма да те моля, а ще чакам ти да ме помолиш.”

                Когато запечата плика, момченцето написа на него със ситния си почерк „До небето” и хвърли писъмцето си през прозореца.

– Лети – каза той и загледа замечтано дирята на писмото, която виждаше, въпреки че бе невидима.

Аз мечтая...

Седя си сам в празната стая, обкован между четирите стени. И душата ми е такава – обкована. И сякаш всичко около ми е такова, ала има начин да се промени. Поглеждам към прозореца, но виждам само прозрачно парче стъкло, от което мога да се измъкна. Искам го. Но нямам куража. Затова игнорирам чувствата си и лягам върху прецизно оправеното легло с тъмна кафява постеля, която ме топли. Очите ми гледат нагоре – там, където се очаква да е раят. И мислите започват да текат като необуздани извори в главата ми, без да мога да ги спра. Те се различават от чувствата – по-диви са, по-образни. Сякаш желаят да ме превърнат в нещо, което не съм. Но всъщност не. По-скоро искат да ме покажат такъв какъвто съм, но аз се противя. Не мога да разбера защо го правя, но такава е природата ми. Решавам, че когато съм сам, или поне сам в стаята, мога да си позволя да помисля, помечтая.

Кафявите ми очи ми все още се взират в бледия таван с цвят на кост. Този път обаче ги затварям и виждам пред себе си голяма дървена порта. Отварям я, а зад нея няма нищо – просто една зелена поляна през лятото. Ноздрите ми се изпълват с уханието на чистата трева, обрасла по цялото място. По средата на поляната има едно дърво, което е почти същото като вратата, през която минах само преди минутка. Отивам и се облягам до него. Примигвам, само една минимална частица от секундата остава в миналото ми, а когато отварям очи, вече е зима. Но не ми е студено, напротив, дори ми е по-топло. По-топло ми е най-вече защото лятото ме задушава. Дихателните ми органи не могат да понесат ударите на сърцето и ме правят по-студен. Целия. Дори душата ми, даже тя е студена. А през зимата е обратното.

Пред мен изскача едно огледало, което се материализира от кристализирания въздух наоколо. Обковано е със сребърна рамка, а когато поглеждам отражението си, виждам, че очите ми са сиви. Неестествено е, но е някак чаровно. Обръщам поглед към короната на дървото, в чието подножие седя и забелязвам, че клоните му са успели да запазят бялата прелест на зимата върху себе си без да трепват. Интересно, колко ли време са стояли така, неподвижни, чакащи съвсем търпеливо снегът да се изниже от най-мъничките им разклонения и чак тогава да се родят чадата им – листата. И това се повтаряше. Сезоните се меняха шеметно, в мислите ми отнемаха само едно мигване. Един миг, в който можеха да се случат много неща – да се създаде или да се отнеме живот, но не и да се смени фона му.

Все още се взирам в короната на дървото, когато нещо ме грабва и ме обгръща в шеметна прегръдка. Увива се около мен и ме кара да се чувствам по-специален. Но всъщност не съм. Тази повърхностна обвивка около мен ще продължи един миг – колкото продължава смяната на сезона или на деня с нощта, колкото продължава историята в книгата или случката в разказа. А после ще стана пак скучния аз. И това ще ме убие... някой ден. Не само заради собственото ми разочарование, а защото окончателно ще разбера, че не съм нищо по-различно от другите. Поне това е моята гледна точка.

И ето, след минута обвивката пада и пак съм си същия – само очите ми са сиви. Ала е лято. Нещо в мен не е същото, но не мога да установя какво. В реалния свят ще имам много повече време да опозная себе си. Затова оставям това настрани и се съсредоточавам върху мечтите си. Осъзнавам, че нямам истинска цел в живота. Не съм изминал дълъг житейски път,  но едно знам - безмислен е животът, изживян напразно.

От малки ни учат, че трябва да оставим следа в света. Не в този, нашия, а в глобалния свят. Учат ни, че трябва да променим нещо. Но как да променим каквото и да е, когато сезоните се сменят толкова бързо, а и очите ни винаги си остават същите...