Седя си сам в празната стая, обкован между четирите стени. И душата ми е такава – обкована. И сякаш всичко около ми е такова, ала има начин да се промени. Поглеждам към прозореца, но виждам само прозрачно парче стъкло, от което мога да се измъкна. Искам го. Но нямам куража. Затова игнорирам чувствата си и лягам върху прецизно оправеното легло с тъмна кафява постеля, която ме топли. Очите ми гледат нагоре – там, където се очаква да е раят. И мислите започват да текат като необуздани извори в главата ми, без да мога да ги спра. Те се различават от чувствата – по-диви са, по-образни. Сякаш желаят да ме превърнат в нещо, което не съм. Но всъщност не. По-скоро искат да ме покажат такъв какъвто съм, но аз се противя. Не мога да разбера защо го правя, но такава е природата ми. Решавам, че когато съм сам, или поне сам в стаята, мога да си позволя да помисля, помечтая.
Кафявите ми очи ми все още се взират в бледия таван с цвят на кост. Този път обаче ги затварям и виждам пред себе си голяма дървена порта. Отварям я, а зад нея няма нищо – просто една зелена поляна през лятото. Ноздрите ми се изпълват с уханието на чистата трева, обрасла по цялото място. По средата на поляната има едно дърво, което е почти същото като вратата, през която минах само преди минутка. Отивам и се облягам до него. Примигвам, само една минимална частица от секундата остава в миналото ми, а когато отварям очи, вече е зима. Но не ми е студено, напротив, дори ми е по-топло. По-топло ми е най-вече защото лятото ме задушава. Дихателните ми органи не могат да понесат ударите на сърцето и ме правят по-студен. Целия. Дори душата ми, даже тя е студена. А през зимата е обратното.
Пред мен изскача едно огледало, което се материализира от кристализирания въздух наоколо. Обковано е със сребърна рамка, а когато поглеждам отражението си, виждам, че очите ми са сиви. Неестествено е, но е някак чаровно. Обръщам поглед към короната на дървото, в чието подножие седя и забелязвам, че клоните му са успели да запазят бялата прелест на зимата върху себе си без да трепват. Интересно, колко ли време са стояли така, неподвижни, чакащи съвсем търпеливо снегът да се изниже от най-мъничките им разклонения и чак тогава да се родят чадата им – листата. И това се повтаряше. Сезоните се меняха шеметно, в мислите ми отнемаха само едно мигване. Един миг, в който можеха да се случат много неща – да се създаде или да се отнеме живот, но не и да се смени фона му.
Все още се взирам в короната на дървото, когато нещо ме грабва и ме обгръща в шеметна прегръдка. Увива се около мен и ме кара да се чувствам по-специален. Но всъщност не съм. Тази повърхностна обвивка около мен ще продължи един миг – колкото продължава смяната на сезона или на деня с нощта, колкото продължава историята в книгата или случката в разказа. А после ще стана пак скучния аз. И това ще ме убие... някой ден. Не само заради собственото ми разочарование, а защото окончателно ще разбера, че не съм нищо по-различно от другите. Поне това е моята гледна точка.
И ето, след минута обвивката пада и пак съм си същия – само очите ми са сиви. Ала е лято. Нещо в мен не е същото, но не мога да установя какво. В реалния свят ще имам много повече време да опозная себе си. Затова оставям това настрани и се съсредоточавам върху мечтите си. Осъзнавам, че нямам истинска цел в живота. Не съм изминал дълъг житейски път, но едно знам - безмислен е животът, изживян напразно.
От малки ни учат, че трябва да оставим следа в света. Не в този, нашия, а в глобалния свят. Учат ни, че трябва да променим нещо. Но как да променим каквото и да е, когато сезоните се сменят толкова бързо, а и очите ни винаги си остават същите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар